Навярно знаете притчата за незрящите хора, които изучавали животните в зоопарка. Когато стигнали до клетката на слона, времето било малко и те се уговорили всеки да докосва с ръце различните части от тялото му, а след това да сподели с другите своите впечатления.

Когато започнали да описват своя опит за съприкосновение със слона, един казвал за него, че е дебело и меко дърво /той докоснал крака му/ друг бил убеден, че е голяма и подвижна тръба /хобота/ , а друг го описал като плътен килим /кожата/.

Тази притча често се използва, за да илюстрираме как всички ние гледаме на света – всеки от своето място и затова имаме толкова различни картини на реалността. И на края обикновено, добавяме, че само ако съберем всички представи заедно, можем действително да разберем какъв е слона.

Това в известна степен ни успокоява, че с живота можем да се договорим за всичко. Въпрос на готовност. Но можем ли да пренесем този принцип в обичайния живот? Може ли живота, като  оня слон,  разглеждайки го от всички страни,  в действителност да го разберем напълно? Нещо ми подсказва, че не е възможно.

Особено интересно е да наблюдаваме това в личните ни отношения. Например, имам някаква представа за себе си и за партньора си, партньорът ми има за себе си и за мен. Но даже ако съберем всичко това заедно, като „дълбоко познание един за друг“ това даже не е и половината слон.

И дори да сме живели много години заедно, голяма част от него ще остане извън рамките на нашите представи. Просто защото, голяма част от всяка реалност, винаги достига границата на нашето познание за нея.

Ние очертаваме границата на себе си на любимия човек, закрепени в представата „Аз те познавам добре“  и разбира се:  „Познавам и себе си!“ . Това е всичко, което ние сме опознали чрез своя разум /понякога и чувства/  и това се закрепва в нас, като необходима опора за нашите отношения.  Винаги е по-спокойно да знаеш кой си ти самият и с кого живееш.

Но ние се променяме ежедневно и така необратимо се променя и нашият партньор, даже да ни  се иска да вярваме в обратното.  И един ден забелязваме разминаването: „ Ти правиш не това, което очаквам от теб или по-точно не това, което знам за теб“ .

Ако отношенията в двойката са достатъчно дълбоки и искрени, хората след такъв напрегнат момент, приемат променящия се партньор и коригират това, което знаят за него. И така  до следващия път продължават напред.  След това подобни епизоди се повтарят отново и отново, а в двойките, които израстват личностно още по-често. Ние през цялото време ние се движим в тази рамка – „Това, което знам за теб!“ и в някакъв момент, забелязваме, че човека, с който започнахме тези отношения вече го няма в тази рамка. И по-често, това води до тяхното приключване.

Какво можем да направим по различен начин? Опитайте и рискувайте! Не е важно колко време сте заедно две седмици или двайсет години, опитайте да си кажете един на друг „Аз не те познавам!“ и „Аз не познавам себе си!“ . „Готов съм да бъда с теб, не защото се вписваш в някаква си моя представа за теб,  а затова, че нещо ме свързва с теб, а чрез теб и с тази част на Живота, за която аз нищо не знам. И съм готов да подаря същото и на теб“.

В действителност, не е в това риска. Той съществува, когато някаква постъпка или дума, може да не попадне в картинката с рамка „Това, което  знам за теб“ . Ако такава картинка няма, тогава няма и риск. Това е просто ново и непривично за вас и е една много вълнуваща версия за развитие на вашите отношения.

Харесайте и споделете: