Признавам си, трудно ми е да пиша за това. …дълго време не можех да споделям. Може би заради мокрото лято, или заради една приятелска провокация, или ей така просто – днес ще ви кажа какво се случи и как „изгорях“ ..с други думи и на чист български – за моя „burnout“.

Някои от вас, които знаят колко дълго се учих да споделям ще ме прочетат и аз им благодаря, за минутите, които ще посветят на тези редове…

…други може би ще си кажат „това пък какво ме интересува“. Ако тази тема никога не ви е интересувала, завиждам ви, вие сте уникален човек!….или живеете някъде щастливо на далечен остров. Или просто нямате нищо общо с работещите жители на тази планета, които са принудени от сутрин до вечер да прекарват времето си в луминисцентен офис, да похапват набързо с обяда си хроничен стрес и да разделят време и пространство с „офисни сценаристи“ и посредствени режисьори.

Самата аз живях така години наред.

Ден след ден, доказвах умения, стараех се, работих по дванайсет-четиринайсет часа, давах все повече и повече от себе си – давах свободното си време, семейните вечери, женската топлина и смиреност, дадох и несподелените детските мигове с дъщеричката ми. Успешна и самостоятелна, независима и самоуверена, по едно време дори не ми беше нужен и съпруг – разведох се. Някак закономерно и естествено натрупах солиден професионален опит. Високи позиции в големи компании, лъскави офиси, престиж. Станах много добра, управлявах си ефективно времето, спазвах непосилни срокове с цената на безсъние и нечовешка умора.

Управлявах екипи от човешки същества, готови да припознаят корпоративната цел, като цел и смисъл на собственото си съществуване. Вървях напред и нагоре. С одобрението и възхищението на другите, повярвах, че мога да постигна всичко, което поискам.

И някъде там се изгубих…

Класика в жанра, нали?

И така, докато си мислех, че не ме засяга и за мен не се отнася, един ден си дадох сметка, че от първата обедна почивка, в понеделник, започвах да чакам петък, мразех началото на всяка работна седмица и мислех, че съм обречена да живея така завинаги.

В един момент, изтощена от корпоративния свят на задания, срокове и „таргети“ си зададох въпроса „Какво става с мен и как стигнах до тук?“.

Възможно е сега да сте на същия етап или това вече да е в минало за вас или пък да имате само подозрението, че нещо подобно може да ви се случи някога. Във всеки случай ми се иска, тези редове да са полезни за тези, които мислят, че Животът – това е престижната длъжност, високата заплата, екзотичните почивки, SPA weekend-ите, лъскавите „джунджурии“ и безбройните „лачени обувки“.

Така, както мислех аз в продължение на много години.

За останалите, които се подсмихват и смятат, че това не е нищо повече от поредното клише за поредната житейска криза, само ще кажа, че това е адски трудно и болезнено, Да осъзнаеш новото си „аз“ е сложен и дълъг процес … и мъчително, като раждането на нов живот, има своите етапи и ако ги знаех преди това, щях да мина някак по леко през това.

Все едно … приключих и сложих точка.
И открих за себе си, че животът има и едно друго измерение.
С благодарност за уроците от корпоративния свят, днес мога да споделям знание за най-ценния от тях – как да съхраняваш и насочваш личната си енергия в изтощителното ежедневие.
Толкова много житейски уроци, напътствия, мъдрости и ценни съвети да бъдем щастливи, да обичаме себе си, да се приемаме, да не се осъждаме, да живеем в хармония и всичко изглежда толкова постижимо…
Но всъщност никой не ни казва как да го направим…..
Мисля, че някъде в нас дълбоко в нас, във всеки човек, продължава да живее надеждата, че някой ден изведнъж ще открием Своя Път. И той няма да бъде лек и безгрижен, без препятствия, без трудности и проблеми. Но ще има една разлика. По този път ще чувстваме, че нещо или някой ни води: помага ни да заобикаляме острите ъгли, да се изправяме, когато паднем.
И това не е илюзия и самозалъгване, има такъв Път у всеки от нас. Когато вървим по него, чувстваме, че самият Живот ни движи напред с лекота. В такъв момент влизаме в контакт с онази особена част, вътре в нас – с нашата душа: Там сме свързани с огромни ресурси и живеем в хармония с нашата интуиция. Но когато загубим контакт с тази част, ние ставаме самотни и безпомощни…
и ето затова ми се говори…за личното и за преживяното, за това, какво ни кара да останем „живи“ и да продължим напред.

Харесайте и споделете: