Как всъщност разбрах, че е време да приключа?
Очите ми вече не се усмихваха щастливо, бях отегчена до смърт от бездуховния корпоративен свят, от дребнотемието, боричкането и лицемерието. Безучастно наблюдавах офисните сценарий с посредствени и напористи актьори, които мечтаеха за главна роля.
Започвам да разбирам, че моят най-голям враг в живота е бил стремежът ми към съвършенство.
Възпитана съм с високи изисквания и в училище постоянно се състезавах с другите. Борех да стана най-добрата в класа. Понякога успявах, понякога не. Явявах се на конкурси и олимпиади. Печелех състезания, получавах признание. Когато, в края на четвърти клас, тържествено завързаха червена връзка на раменете ми и станах пионерче, ме избраха за отряден председател.
Преди всичко, да направим едно уточнение, какво е страх и какво е негова противоположност. Колкото и да ни се струва странно, противоположността на страха – това е любовта. Да, и на мен дълго време ми се струваше, че любовта и омразата са класическите антиподи, но това съвсем не е така.
Признавам си, трудно ми е да пиша за това. …дълго време не можех да споделям. Може би заради мокрото лято, или заради една приятелска провокация, или ей така просто – днес ще ви кажа какво се случи и как „изгорях“ ..с други думи и на чист български – за моя „burnout“.
Някои от вас, които знаят колко дълго се учих да споделям ще ме прочетат и аз им благодаря, за минутите, които ще посветят на тези редове…
