Как всъщност разбрах, че е време да приключа?

Очите ми вече не се усмихваха щастливо, бях отегчена до смърт от бездуховния корпоративен свят, от дребнотемието, боричкането и лицемерието. Безучастно наблюдавах офисните сценарий с посредствени и напористи актьори, които мечтаеха за главна роля.

Не исках дори да говоря с хората, с които имах най-много какво да си кажа…
Уморих се от празно общуване с празни хора…Стена.

И така формулирахме „взаимно съгласие“ в заповедта – или в превод – двете страни си омръзнаха и се умориха един от друг. Предадох служебния компютър, мобилния телефон, картата за достъп и се оказах съвършено свободна.

Свободна от всичко.

Не трябваше да ставам по тъмно и да шофирам в задръстванията, да се трудя в офисния мравуняк; „да преливам от пусто в празно“ на работни срещи, всеки ден да пропускам обяда си, защото винаги има нещо неотложно; да се смея на тъпите шеги на Главния режисьор… И това всеки ден, от сутрин и до вечер с обречеността на утрешното повторение.
Свобода…. Свобода от всичко!

Но какво да правя с нея? Този въпрос се оказа по-труден от всички останали …

Етап Първи. Остра криза
Първата седмица спях 16 часа в денонощието, ядях и плаках. От безсилие. Не намерих отговора… Не знаех какво да правя…Корпоративно скроеният ми ум търсеше решение на всяка цена. Трескаво започнах да звъня на всички познати и разпращах CV-та. Мислех към кого мога да се обърна за препоръка или да потърся работа.

Втората, третата и четвъртата седмица си приличаха като близнаци – само че вече не можех да спя, а гледах телефона. Оглушителна тишина. По-рано служебният ми телефон непрекъснато звънеше. Сега го нямаше, и аз разбрах колко много време ми изяждаше това общуване – с шефове, колеги, подчинени. Оказа се, че личните позвънявания и съобщения бяха съвсем малко. А сега станаха още по-малко! Обажданията на приятели, „загрижени“ за мен, не ми бяха и необходими, добавяха ми само още съжаление и гняв.

Липсваше ми офисният кръговрат. Исках да се чувствам нужна и търсена, както преди. Главата ми денонощно разхвърляше мисли, като в месомелачка… и така измина цял месец – ужасен, кризисен, пълен с отчаяние и обида за всичко и на всички, и както после разбрах – съвършено необходим етап. По-късно, осмисляйки всичко, го нарекох именно така: остра криза.

После дойде и времето за рестарт – поредица семейни празници през пролетта, които традиционно зареждат с настроение, очаквания и цветни ухания близки и роднини. Трябваше някак да се събера за подготовката им и това спря „месомелачката“ в главата ми.

На семейния съвет взехме решение, че месец–два „просто ще си отдъхна“. От тази дипломатична формулировка се подразбираше, че мога да правя, каквото ми хрумне, а близките ми няма да ми задават всеки ден идиотския въпрос „Ходи ли на интервю и имаш ли нови предложения за работа?“.

Втори етап. Размисли и съмнения
Вместо един, това продължи три месеца, а може би щеше да продължи и по-дълго, ако не бяха някои обстоятелства, които преустроиха живота ми. Почти не ми оставаше свободно време, а когато имах не исках да го губя в обидни мисли, исках да правя нещо разумно. Но мислите ми, по стар навик се въртяха около корпоративната сфера, нямах още смелост да си призная, че това вече не ми е интересно. А и в действителност все още оценявах себе си, предимно като функционална корпоративна единица, измервах собствения си рейтинг по търсенето на работодателите.
Все пак това са 25 години – един цял корпоративен живот, с успехи и постижения.
Именно по това време Вселената, уморена да наблюдава моето бягане на място, насочи търсенето ми в съвсем друга посока. Погледнах по-точно и съвсем отблизо на този призив.
И изведнъж видях себе си съвършено различно. До този момент бях натрупала единствено социален капитал – шепа приятели и един порив на душата.

Етап трети – Откритието на моята тема 
И така започнах. Преместих се в новия ми свят.
Сега работя от сутрин до вечер, но вече над моята тема. Темата за житейското равновесие – онова постижимо равновесие на духа, тялото и разума, когато с личната си енергия, случваш живота си. Без борба и без състезание. С лекота и в хармония.
Сега имам куп планове. Работя два пъти повече, но усещането е някак друго…

Харесайте и споделете: