Мога ли да стана и мълчаливо да изляза? Да си тръгна от думите, от болката, от вечерята без свещи, от горчивия вкус.
И да не мисля как си ти, а как съм аз.
Да си тръгна, без да съм прилична, забравила за нормите. Да си тръгна по тъмно от празните хора, защото с тях не ми топло.
Мога ли да постъпя абсурдно и невъзпитано, да поема глътка въздух на улицата и да закрача за никъде, вместо за пореден път да остана. И щеше да е ясно, как ще свърши вечерта и как ще продължи живота, а сега напред е неизвестността.
Мога.
Мога ли да бъда непоследователна и нелогична, ако планираме уикенда в понеделник, а в петък се изгуби смисъла да правим нещата заедно. Мога ли изведнъж да изпитам равнодушие, вместо нежност и възхищение, предавайки своите илюзии за взаимност?
Мога ли да си позволя да потъна, без да се старая да развеселявам тъгата? Мога ли я погледна в очите и да я попитам, защо ми е?
И да си позволя да чуя горчивия отговор, който ме заставя да направя поредния, не лесен избор.
Мога.
Мога ли да не се обаждам на когото трябва, когато не искам… Тягостни разговори, тежки като задължителен изпит. Мога и не звъня.
Мога ли да говоря за чувствата си, ако наистина искам да ги споделя, но наоколо, няма никой, с надпис на челото: слушам те. Мога поне да опитам. Мога ли да разкрия сърцето си, да получа в отговор недоумение и да се смиря с това?
Мога.
Мога ли да чакам, да опитвам, да се доверявам? Да отида там, където ме водят моите нозе, а не там, където пътят е асфалтиран.
Мога ли да преживея студа и звука на самотата, превърнати в тревожно безсъние? Мога ли да предположа, че ще се случва, отново и отново… и да приема това.
Мога.

Харесайте и споделете: