Започвам да разбирам, че моят най-голям враг в живота е бил стремежът ми към съвършенство.

Възпитана съм с високи изисквания и в училище постоянно се състезавах с другите. Борех да стана най-добрата в класа. Понякога успявах, понякога не. Явявах се на конкурси и олимпиади. Печелех състезания, получавах признание. Когато, в края на четвърти клас, тържествено завързаха червена връзка на раменете ми и станах пионерче, ме избраха за отряден председател.

Тук, може би, се налага да поясня. Пропуснете, ако и вие, като мен сте от миналия век и това ви е напълно ясно. За останалите: по време на моето детство, всички деца от четвърти до седми клас, членуваха в пионерска организация. Това е, след като вече са били в една друга на чавдарчетата със сини връзки, и преди да влязат в следващата – комсомолската, вече без връзки. Всеки клас в училище се наричаше пионерски отряд, всеки отряд имаше свое име и свое управление, начело на което беше отрядният председател.

Въпреки полученото признание, в пети клас, бях убедена, че съм най-глупавата в класа, защото моят мозък не можеше да разбере физиката и математиката. С литературата и езиците се справях добре, но без точните науки, съвършенството беше далеч.
В гимназията смятах, че не съм достатъчно красива, за да ме забележат. И когато най-мечтания съученик ми изпрати хартиена бележка за среща, бях твърдо убедена че е грешка, върнах бележката и не отидох. Ако тогава имаше Messenger, нямаше да съм така категорична.

След като завърших, не ме приеха веднага в университета – не бях достатъчно умна. Тогава, за да станеш студент, не беше достатъчно да имаш ръце и крака, трябваше си и глава – изпитите не бяха никак леки и не приемаха всеки, който е способен да си напише името без грешка.

Така беше и с интересните и забавни мъже, които срещнах по пътя си – не бях нито достатъчно умна, нито достатъчно красива за тях. Подминавах ги.
Състезанието от училище пренесох в работата си. Там доказвах и се борих за първото място, години наред, без да сбъдна съвършенството. До къде стигна това, за всички вече е ясно.
Днес животът ми е съвършено различен и аз се отнасям към тази промяна с голяма благодарност. След много опити и грешки, придобих едно ново усещане – усещането за свобода, което имам в днешния ми ден.
Сега вече вярвам, че мога да случвам Живота си различно.
Какво направих ли? Просто спрях да правя някои неща.
Това не са нови, нито непознати неща за повечето хора. Обаче, това са моите малки победи с цената на моите сълзи и на моите безсъници.

Ето кои са:

1.Престанах да се стремя към съвършенство. Аз съм съвършено красива и съм красива несъвършена. Съвършенството не съществува, то е илюзия. Не се стремя към него. Сега се стремя към достатъчно добро.

2.Престанах да мисля, че е необходимо непрекъснато да правя нещо. Научих се да не чувствам вина за това и да се наслаждавам на времето си. Моето тяло и моята душа имат нужда от презареждане. И не смятам, че това трябва да го обяснявам на някого. Само ми е мъчно за моя хиперактивен съпруг, който все още вярва, че това е временно. И чака…засега търпеливо, да се върне предишното ми аз, което запълваше всяка секунда от битието с правенето на нещо.

3.Престанах да се упражнявам в самокритика. Започнах да обръщам внимание на това как разговарям сама със себе си. Вече не говоря на себе си това, което не бих казала на някой друг. Научих се да се отнасям към себе си, като към човек, заслужаващ най-доброто, което може да му предложи този Живот.

4.Престанах да давам оценка на другите. Признавам тази битка ми беше най-трудна… И днес понякога се улавям, че го правя, но съм осъзната за това. Как живее някой, как изглежда, какво го радва, как се облича, каква музика слуша, дали въобще знае от къде се влиза в Операта – това не е моя работа – не го обсъждам, не го мисля и не го оценявам. Всеки върви по своя път и моята работа е да се съсредоточа върху собствените си цели. Това, разбира се, ме изключи по подразбиране от „светските разговори“ на колеги, приятели и съседи.

5.Престанах да се конкурирам с другите. Сега знам, че стремежът ми към борба и доказване е играта на моето его. За да се чувствам добре, съвсем не ми е необходимо да знам, че съм спечелила състезанието с член на Клуб Първа съпруга. Благодаря, не участвам.

6.Престанах да се безпокоя за бъдещето. Мен ме няма там. Знам, че не винаги ще получа това, което искам, а само това, което ми е необходимо. Нито една от тревогите ми за утрешния ден не се сбъдна, както и обратното – не ме предпази. Доверявам се на Живота и вярвам, че живеем във Вселена, в която всичко се подрежда по вълшебен начин.

7.Вече не се стремя да се харесвам на другите и не се нуждая от одобрение. А когато се освободих от тези окови и спечелих тази битка, победата ми беше най-сладка… Разбрах, че другите хора гледат на мен през своята собствена призма и това никак няма значение в живота ми. Не се чувствам виновна и за тяхното разочарование. Те са тези, които очакват от мен да бъда съответна единствено на техните желания. Моят живот ми принадлежи и въобще няма да го губя, за да си измислям начини да се харесам. Дали одобряват моята крем супа или не, тя ще нахрани всички, поканени на обяд.
Е, това са моите седем победи.
Написах ги за час… Но не стана за един час.
Днес още се уча и следвам пътя си, защото зная, че у мен има сили да създам своята собствена реалност – магична, пълна с любов и хармония.
И ще имам своите победи по този път… защото имам и нови предизвикателства, за които някой ден ще напиша за час.

Харесайте и споделете: